Никола Петков
Никола Димитров Петков е български политик, един от лидерите на БЗНС. В политическия живот навлиза в началото на 30-те години. Син на Димитър Петков. Брат на Петко Д. Петков, застрелян от наемен убиец през 1924 г. Никола Петков участва в образуването на националния комитет на Отечествения фронт през 1943 г. и в установяването на новата власт.
Завършва класическия отдел на I софийска мъжка гимназия (1910). Записва се да следва право и политически науки в Сорбоната, Париж. Завръща се в България по време на Балканската война - през 1912 г. е войник в гвардейския полк.
След Първата световна война продължава следването си в Париж . Завършва го с отличие през 1922 г. Постъпва на работа в българската легация в Париж. След преврата на 9 юни 1923 г. си подава оставката и остава да живее във Франция, занимава се с журналистика.
През 1929 г. се завръща в България - редактор е на вестник "Земя" (1931-1932), на вестник "Земеделско знаме" - орган на БЗНС Александър Стамболийски (1932-1933). Подготвя и издава книга за Александър Стамболийски, в която прави политически анализи и характеристики на личността и делото на земеделския идеолог. Член е на Постоянното присъствие на БЗНС Александър Стамболийски (1932-1933).
След Деветнадесетомайския преврат през 1934 г. заедно с Г. М. Димитров създава радикалното крило на БЗНС "Ал. Стамболийски", известно като БЗНС "Пладне". Сътрудничи на демократическите партии, включително и на Работническата партия, която е легална проява на нелегалната БКП. Избран е за народен представител в XXIV Народно събрание (1938-1939). Настояват за защита и възстановяване на Търновска конституция и се обявява против едноличния режим на Борис III. По тази причина през декември 1938 г. изборът на Никола Петков за народен представител е касиран и той е интерниран в Ивайловград.
След емигрирането на д-р Г.М.Димитров през 1941 поема ръководството на БЗНС Александър Стамболийски. Броени дни преди немската армия да навлезе в България през 1941 г. полицията интернира Никола Петков в лагера "Гонда вода" край Асеновград. Там води преговори с другите демократични партии за образуването на Отечествения фронт и е представител на БЗНС в Националния съвет на ОФ. В края на 1943 г. е интерниран в Свищов, където продължава да се занимава с политическа дейност, с организиране на Отечествения фронт, среща се с Коста Лулчев и др. политически дейци.
В София се завръща през лятото на 1944 г.
От 9 септември 1944 г. до 26 август 1945 г. е министър без портфейл в първото правителство на ОФ. От януари 1945 г. е лидер на Обединената опозиция (антикомунистическа опозиция). От 26 октомври 1946 г. е народен представител в VI Велико Народно събрание (1946-1949).
Борбата му за запазване на парламентарната демокрация е обявена от комунистите за контрареволюционна дейност. На 24 април 1947 г. ревностният защитник на земеделската кауза Мейнард Барнс е отзован от София, а след по-малко от седмица е спрян в. “Народно земеделско знаме”. На 5 юни 1947 г. американският сенат ратифицира подписания на 5 февруари същата година мирен договор с България, което е първата стъпка към признаването на тоталитарния режим на Г. Димитров от страна на САЩ. Същият ден е снет депутатският имунитет на Никола Петков и още в сградата на Народното събрание е арестуван. Освен това са касирани 23 депутата от опозицията, с което на практика представителството на опозицията в законодателната власт е разгромено. [1] На 5 август същата година започва режисиран съдебен процес с измислени обвинения срещу него и на 16 август е осъден на смърт чрез обесване по обвинение в шпионаж. На 19 септември Държавният департамент на САЩ информира София, че предстои дипломатическо признаване на Димитровия режим – 72 часа по-късно Никола Петков жестоко е убит. На 23 септември 1947 г., въпреки протестите на западната общественост, смъртната присъда е изпълнена, гробът му е неизвестен. Реабилитиран посмъртно на 15 януари 1990 г.
П Р О Ц Е С Ъ Т
Героят от Лайпциг нарича отечественофронтовския министър политическа пачавра
Сложни и противоречиви са отношенията между двамата „големи” на България след 9 септември 1944 г. – Георги Димитров и Никола Петков. По волята на съдбата те заедно участват в борбата срещу фашизма, сътрудничат си при установяването на отечественофронтовската власт, Никола Петков е министър без портфейл в първото правителство на Кимон Георгиев до 31 юли 1945 г. Дори посещава като такъв “вожда” Димитров в Москва, водейки с него непринуден разговор, но и отвращавайки се от разкоша, в който живее.
Съвместните действия на комунисти и земеделци приключват към 28 март 1946 г.
Земеделският съюз на Петков минава в опозиция и започва борба срещу установяващата се тоталитарна диктатура у нас. Като лице на обединената опозиция Никола Петков чувства отговорност за съдбата на държавата, търси контакти със съмишленици, със западни дипломати, а в парламента води епични словесни битки със самия комунистически лидер Димитров.
Паметна е схватката между двамата на историческото 80-о заседание на ВНС,
когато се обсъжда новата Димитровска конституция, която ще се приеме на 4 декември с. г. Тогава Петков нарича героя от Лайпциг страхливец, получавайки съвсем откритата заплаха от опонента си: ”Голям герой сте вие, но никой няма да ви спаси. Аз ще ви кажа, че вие сте една пачавра политическа.”
Става ясно, че „вождът и учителят на българския народ” е бил прав.
Веднага е променен дневният ред на заседанието, като точка втора е задържане и даване под съд на депутата Никола Петков.
Денят е 5 юни 1947 г.
Петков е откаран в килия № 15 в болницата на Софийския централен затвор.
А вождът от 9 юни до 19 юли 1947 г. грижливо подготвя детайлите по делото срещу него.
Процесът започва на 5 август 1947 г. и трае 11 дни
Председател на съдебния състав е Найден Райчев. По това време Димитров е в Москва. Среща се със Сталин и координира позицията си – а тя тогава е срещу „пълно разкаяние” и „самопризнание за виновност” Петков да остане по милост „доживотен” политически труп.
Срещу Никола Петков се отправят обвинения за подготовка на въоръжен държавен преврат, за предизвикване на безредици в страната с цел нахлуване на чужди войски на българска територия и за подриване авторитета на народната власт от публикации във вестник „Народно земеделско знаме”. Показателно е, че по последното обвинение Н. Петков е оправдан, но за другите е признат за виновен и осъден на смърт.
Предават го свидетелите Марко Иванов, Димитър Иванов, Борис Гергов и Георги Костов и въпреки усилията на адвоката му Никола Бронзов съдът прилага спрямо Петков най-тежкото наказание.
На 14 август 1947 г. му се дава последната дума и той с достойнство отбелязва: “С чиста съвест и пълно съзнание за моята отговорност както пред българското правосъдие, така и пред обществото, държа да заявя: никога не съм вършил и не съм помислювал да върша нелегална дейност срещу народната власт. Никога не съм бил в услуга на никаква реакция, било вътрешна или външна.
...Сигурен съм, че ръководейки се изключително от истината и вашата съдийска съвест, ще издадете срещу мене една оправдателна присъда.”
Илюзията на Никола Петков е унищожена на 16 август в 16 часа
- смърт чрез обесване, 500 000 лева в полза на държавата и лишаване от права завинаги по член 30 от НК.
Присъдата трябва да бъде изпълнена, независимо от това какви декларации осъденият би давал
Всякакви колебания по този въпрос от гледна точка на сегашната вътрешна и международна обстановка могат да донесат само вреда. Действайте твърдо с далечен държавен прицел. Такова е становището и на нашите съветски приятели.
Колебанията на Трайчо Костов и компания са свързани само с влизането в сила на Парижкия мирен договор, сключен на 10 февруари 1947 г. Това става на 20 септември.
Два дни преди това Върховният касационен съд потвърждава смъртната присъда на Никола Петков. След като правителството на Димитров получава международно признание, са необходими само три дни Петков да бъде обесен.
Георги Димитров употребява името на мъртвия си противник в прословутото си интервю пред кореспондента на ЮПИ на 11 октомври 1947 г., директно цитирайки фрагменти от писмото на Никола Петков до него, в което последният си е признал, че “Моята двегодишна политическа дейност е погрешна. Кураж и вяра в политическата дейност са ми давали разговорите, които съм имал с представителите на империалистическите държави, господата Барнс и Бозуел...”.
Вождът се измъква сух от скандала, Коларов е непричастен към процеса, тъй като хитро конституираната и анонимна Комисия по помилването отхвърля молбата на Петков, без да се налага санкцията на временния президент, а на съда не остава друго, освен да осъди неуспелия превратаджия на смърт.
На историческата дата 23 септември 1947 г.
Ще трябва да минат 51 години, преди Върховният съд да го реабилитира, и то по молба на негови близки...
Съвместните действия на комунисти и земеделци приключват към 28 март 1946 г.
Земеделският съюз на Петков минава в опозиция и започва борба срещу установяващата се тоталитарна диктатура у нас. Като лице на обединената опозиция Никола Петков чувства отговорност за съдбата на държавата, търси контакти със съмишленици, със западни дипломати, а в парламента води епични словесни битки със самия комунистически лидер Димитров.
Паметна е схватката между двамата на историческото 80-о заседание на ВНС,
когато се обсъжда новата Димитровска конституция, която ще се приеме на 4 декември с. г. Тогава Петков нарича героя от Лайпциг страхливец, получавайки съвсем откритата заплаха от опонента си: ”Голям герой сте вие, но никой няма да ви спаси. Аз ще ви кажа, че вие сте една пачавра политическа.”
Става ясно, че „вождът и учителят на българския народ” е бил прав.
Веднага е променен дневният ред на заседанието, като точка втора е задържане и даване под съд на депутата Никола Петков.
Денят е 5 юни 1947 г.
Петков е откаран в килия № 15 в болницата на Софийския централен затвор.
А вождът от 9 юни до 19 юли 1947 г. грижливо подготвя детайлите по делото срещу него.
Процесът започва на 5 август 1947 г. и трае 11 дни
Председател на съдебния състав е Найден Райчев. По това време Димитров е в Москва. Среща се със Сталин и координира позицията си – а тя тогава е срещу „пълно разкаяние” и „самопризнание за виновност” Петков да остане по милост „доживотен” политически труп.
Срещу Никола Петков се отправят обвинения за подготовка на въоръжен държавен преврат, за предизвикване на безредици в страната с цел нахлуване на чужди войски на българска територия и за подриване авторитета на народната власт от публикации във вестник „Народно земеделско знаме”. Показателно е, че по последното обвинение Н. Петков е оправдан, но за другите е признат за виновен и осъден на смърт.
Предават го свидетелите Марко Иванов, Димитър Иванов, Борис Гергов и Георги Костов и въпреки усилията на адвоката му Никола Бронзов съдът прилага спрямо Петков най-тежкото наказание.
На 14 август 1947 г. му се дава последната дума и той с достойнство отбелязва: “С чиста съвест и пълно съзнание за моята отговорност както пред българското правосъдие, така и пред обществото, държа да заявя: никога не съм вършил и не съм помислювал да върша нелегална дейност срещу народната власт. Никога не съм бил в услуга на никаква реакция, било вътрешна или външна.
...Сигурен съм, че ръководейки се изключително от истината и вашата съдийска съвест, ще издадете срещу мене една оправдателна присъда.”
Илюзията на Никола Петков е унищожена на 16 август в 16 часа
- смърт чрез обесване, 500 000 лева в полза на държавата и лишаване от права завинаги по член 30 от НК.
Присъдата трябва да бъде изпълнена, независимо от това какви декларации осъденият би давал
Всякакви колебания по този въпрос от гледна точка на сегашната вътрешна и международна обстановка могат да донесат само вреда. Действайте твърдо с далечен държавен прицел. Такова е становището и на нашите съветски приятели.
Колебанията на Трайчо Костов и компания са свързани само с влизането в сила на Парижкия мирен договор, сключен на 10 февруари 1947 г. Това става на 20 септември.
Два дни преди това Върховният касационен съд потвърждава смъртната присъда на Никола Петков. След като правителството на Димитров получава международно признание, са необходими само три дни Петков да бъде обесен.
Георги Димитров употребява името на мъртвия си противник в прословутото си интервю пред кореспондента на ЮПИ на 11 октомври 1947 г., директно цитирайки фрагменти от писмото на Никола Петков до него, в което последният си е признал, че “Моята двегодишна политическа дейност е погрешна. Кураж и вяра в политическата дейност са ми давали разговорите, които съм имал с представителите на империалистическите държави, господата Барнс и Бозуел...”.
Вождът се измъква сух от скандала, Коларов е непричастен към процеса, тъй като хитро конституираната и анонимна Комисия по помилването отхвърля молбата на Петков, без да се налага санкцията на временния президент, а на съда не остава друго, освен да осъди неуспелия превратаджия на смърт.
На историческата дата 23 септември 1947 г.
Ще трябва да минат 51 години, преди Върховният съд да го реабилитира, и то по молба на негови близки...
